Маршал Голдман*

Руският президент Дмитрий Медведев (вляво) и американският му колега Барак Обама на среща в Лондон. Снимка: Ройтерс

Когато историците погледнат назад, към началото на мандата на президента Обама, несъмнено ще отбележат колко смели стъпки са предприели той и вицепрезидентът Джоузеф Байдън. Поне такава оценка би била справедлива за първите месеци на настоящата администрация. Първият, който заговори за необходимостта САЩ да натиснат бутона за “рестартиране”, беше Байдън. Тази единствена дума беше достатъчна, за да бъде упрекната администрацията на Джордж Буш и да се сигнализира готовността на Байдън и Обама да разгледат възможността за радикални промени в политиката на САЩ - и вътрешната, и външната.

В историята на САЩ това е рядък случай, когато новата президентска администрация решава рязко да се отклони от курса на предшественика си. Дори когато в резултат от изборите на власт идва представител на друга партия, обикновено се наблюдава значителна приемственост в политиката. Изключение е било само избирането за президент на Франклин Рузвелт, който прие “Новия курс”. Очевидно е обаче, че това не е характерно за демокрацията и дори по времето на Рузвелт трябваше да се случи безпрецедентна депресия, за да открие възможност за радикални мерки.

Понякога радикалните промени се случват по-лесно в недемократичните общества, особено в разгара на икономическа или политическа криза. Склонност към такива реформи по-скоро би проявил диктатор, чиято популярност е обусловена от обещанието му да наруши статуквото и да отиде в другата крайност. Програмите, които са прилагали в живота Хитлер и Сталин, са пример за това, как тежките условия на живот вътре в страната са способни да създадат почва за резки поврати и промени в ръководството и плановете на държавата. Същевременно някои демократично избрани лидери също са способни на радикални реформи, без при това да отиват толкова далеч като Хитлер и Сталин. Това е възможно дори в страните, в които някога са управлявали авторитарни политици. Михаил Горбачов и Дън Сяопин са примери за лидери, осъществявали промени по еволюционен начин.

Може би още е рано да се правят изводи, но след четири месеца на поста Обама подкрепи подхода на Байдън - да се натисне бутона за “рестартиране” и както ни се струва, в много отношения неговата вътрешна и външна политика е не по-малко радикална.
Промените проличаха ярко във външнополитическата сфера, когато Обама реши да смекчи въведените от САЩ ограничения на пътуванията и търговията с Куба, а също така показа готовност да започне диалог с венецуелския президент Уго Чавес. Вътре в САЩ Обама започна активно да налива пари в американската банкова и финансова система, за да се опита да спре бързото влошаване на състоянието на американската икономика.

Несъмнено не всички одобряват започнатите от Обама промени. Особено не се нрави на критиците на президента готовността му да работи в по-тясно сътрудничество с Русия, да не говорим, че са възмутени от жестовете на президента за сближаване с Венецуела и Куба. След начина, по който Русия постъпи с Грузия и Украйна, отново започнаха да се чуват призиви да се реализират плановете за разполагане на американски ракети прехващачи в Полша и на радар за противоракетна отбрана в Чехия, докато Обама изглежда ги подкрепя с неохота.

Във всичко това има някаква ирония. Малко вероятно е Обама и Медведев или Путин някога да се сближат в личен план така, както беше при Буш и Путин, но сегашните отношения и политика на двете страни изглеждат по-хармонични в сравнение с периода на Буш и Путин. За да бъде постигнато реално подобряване на отношенията, американският и руският лидер трябва да работят за реализиране на общите интереси. Това може да бъде както търсенето на средства за смекчаване на остротата на икономическата рецесия (в това отношение САЩ имат голям опит), така и взаимодействието в борбата срещу заплахата от ислямския тероризъм (тук своя опит би могла да сподели Русия).

САЩ и Русия, с техните нови лидери и нови проблеми, които трябва да се решават, имат възможност да разгърнат сътрудничество в мащаби, които до неотдавна бяха немислими. Разбира се, разногласията остават, но историята ще съди за сегашните лидери в зависимост от това дали ще успеят да намерят начин да се възползват от новите възможности, създавани от предизвикателствата, и да преодолеят с тяхна помощ миналите разногласия. Може би засега всичко това е само желание, а не действителност, но ни се струва, че днес е по-вероятно от когато и да било след края на Втората световна война.

*Маршал Голдман е заместник-директор на центъра “Дейвис” за руски и евразийски изследвания при Харвардския университет.

По БТА